По Цветница получихме покана от Злати и Емо за Сливен.
Част от хората, с които бяхме в Йордания, не успяха да дойдат, но се събрахме добра компания, за да стане ясно, че уикендът няма да е „лежерен“.
С Дончо тръгнахме в петък вечерта и към 22:00 вече бяхме там.
Още първите 10 минути ти става ясно какво предстои - Злати е в режим „двудневна програма с включено изхранване“. Кафе има. План има. Енергия – в излишък.
Злати е от онези хора, които не стоят на едно място. Говори, смее се, организира, готви и междувременно пак се смее.
Емо – пълна противоположност като първо впечатление. Спокоен, премерен, лекар. След малко време обаче се включва в разговорите и се оказва, че можеш да си говориш с него за всичко, без да се усетиш кога е станало полунощ.
Събота: лифтът (или как ревах като магаре на 3м. височина):
На сутринта дойдоха Вяра и Дидо и тръгнахме към лифта за Чаталка.
Още на качването ми стана ясно, че съм направила грешка.
Високо. Духа. Люлее… Добре де, не люлееше, ама за по-драматично си го представете с люлеене. В един момент спрях да се правя на интересна и започнах да плача. Ама истински с подсмърчане. Така здраво бях хванала предпазителя, че едва ми се отлепиха ръцете когато трябваше да слезем. Останалите реагираха адекватно - игнорираха ме с уважение и не направиха ситуацията по-голяма, отколкото е. Това помогна. Благодаря ви !
Чаталка
Чаталка е странно място. Равно, открито, с усещане, че ако видиш нещо да каца от небето, няма да се учудиш. До едно от най-яките места се стига с кратко катерене между скали. Тук стигнах до класическото „айде без мен“. Седнах. Реших, че това ми е достатъчно приключение за деня. Само,че тогава ми се случи Емо, който дойде, подаде ръка и не остави много време за обсъждане. След 2–3 минути вече бях горе.
В планината той е в уникално амплоа – движи се бързо, сигурно, не се чуди много. И най-важното - помага без да прави от това събитие. Гледката си струваше усилието. Няма да я описвам – снимките ще са по-честни.
Водопад Футула и нашият кратък експеримент с ориентацията
След това тръгнахме към Водопад Футула.
С Дончо се забавихме за снимки (не за онова, което всички си помислиха) и съвсем логично хванахме пътеката за надолу, към водопад Футула - долен. По едно време се сетих, че Злати беше казала нещо за връщане нагоре. Което означаваше, че ние сме взели всичко в наши ръце и сме пренаписали плана.Тогава си спомних и нещо друго: и казах вълшебните думи - “Ама нали щяхме да ядем горе, до лифта?” . Щом чу за ядене, Додо веднага се убеди. Върнахме се и ое събрахме отново с групата.
Халката и мокрият финал на маршрута
Продължихме към Халката. Поради дъждовете пътеките бяха… условни. На много места вървяхме директно по вода. Имаше подхлъзване, баланс, леко псуване (вътрешно) и доста смях. Това е моментът, в който разбираш, че „удобно“ и „хубаво“ не са едно и също нещо.
Вечерта
След всичко това отидохме да видим къщата, която строят нашите домакини.
Мястото е уникално – от онези, които още не са готови, но вече знаеш, че ще станат вълшебни.
Вечеряхме.
Смеехме се.
Гледахме футбол.
Аз задавах въпроси, които не трябва да се задават по време на мач. Емо обясняваше търпеливо. Останалите се забавляваха за моя сметка. Поне искам да вярвам, че е така, защото иначе ще да съм била много досадна. … Да, беше второто - не гледайте мач с мен.
Неделя и „задният двор“ на Злати
На сутринта тръгнахме към още един водопад край Сливен.
Злати го описа като да се разхождаш в задния двор, за това тръгнах с дънки.
Ако вашият заден двор включва река, камъни за катерене и гора - да, същото е.
Пътят минава през вода, кал и малко импровизация. Уникално място! Накрая завършихме в града със сладкиши и кафе.
И накрая …
Този уикенд не беше за „отмятане“ на дестинации.
Беше за:
* добри хора
* добре измислен маршрут (благодарим, Злати)
* и един човек, който ще те изкачи по скала, без да ти дава време да се откажеш (благодарим, Емо).
